Град в Югозападна България…
Пролет е, засаждат се цветя, спирам пред едни сандъчета за цветя, изложени на тротоара пред магазина и чувам следното:
-Кажи, лельо, какво искаш?
Обърнах се, до мен стоеше едно циганче, дребно, около 6 годишно.
Попитах го:
-Ти ли продаваш?, а то -Да!
И аз си тръгнах, това ми дойде в повече.
Не ме разбирайте погрешно, не мразя циганите и нямам нищо против тях, просто не можах да продължа да се „пазаря“ с едно дете, на което мястото му не е там.
Свикнала съм да гледам циганчета в града, които се влачат подир гърците и просят, свикнала съм да виждам и други, по-големи, които се предлагат, града е всеизвестен с това, но не можах да приема да ме обслужва дете, наето или не, срещу някаква сума от човека , който би трябвало да ме обслужи. А да получа касова бележка – абсурд!
Нали все пак си плащам и очакваме да получа културно обслужване, нали се стремим да достигнем Европейското равнище? Още повече, че в този град ако не говориш на гръцки, магазинерките не ти отделят повече от 2 мин.
Нещата може да се променят, но това зависи изцяло от всички нас и най важното дали ние искаме, или така си ни е удобно.
Както се казваше в един български филм: „Едно е да искаш, второ е да можеш, а трето и четвърто е да го направиш.“
Posted in За българската нация | 2 Коментара
P.S.
Година и половина след тази случка, циганчето още си продава, и не е само, там е и брат му.
Натрупали са на тротоара камара саксии и сандъчета и само сноват наляво, надясно. Политиката на работа на собственичката на магазина не се е променила изобщо.
Само ми е интересно, когато вържат касовите апарати с НАП, за да се отчитат дневните обороти дистанционно, как циганчето ще цъка на апарата?
Поздрави!
Николай